Държавният глава се обръща към левите, патриотични и националистически настроени избиратели с проруски настроения

Тяхна обединителна черта е крещящият популизъм

Евгени Петров

Само преди дни президентът Румен Радев отказа да подпише указ за освобождаването на главния секретар на МВР Петър Тодоров, както поискаха от правителството. С това Радев за кой ли път път влезе в челен сблъсък с управляващите, изявявайки се като опозиция, която гради бъдеща политическа кариера.

Петият демократично избран президент на България наистина изпълни едно от своите предизборни обещания още от 2016 година – да промени ролята и смисъла на самата президентска институция и да я изпълни с ново съдържание.

Оказа се, че зад тези предизборни клишета се крие желанието „Дондуков“ 2 да се превърне в алтернативен център на власт извън парламента и правителството. Това стана възможно заради съчетанието на собствените му силни властови амбиции, обществения нихилизъм и черногледство спрямо политиците, (напълно разбираемо в най-бедната държава в ЕС) и слабостта на самите партии да произведат качествен и устойчив политически продукт.

Един от най-важните изводи от изминалите години е, че

Радев беше избран като по руски учебник,

четен и анализиран от руските служби и ръководен от Решетников. И по същите правила от първия ден влезе в челен сблъсък с парламента, когато заяви на депутатите „Имате още една седмица”… Парадоксът е, че беше припознат от либералните сили, които често обичат да се определят като „десни“, но през последните години направиха и невъзможното, за да разрушат този мит.

За да изпъкнеш, за да си значим и да си в центъра на общественото внимание и медиите, трябва да имаш противник, с когото да се бориш. А каква по-добра легитимация от това да застанеш на страната на бедния народ и срещу кражбите, престъпността и политическата мафия? Радев направи точно това – влезе в челен сблъсък с ГЕРБ и Борисов, обяви, че „ако иска война, ще я получи“, сне политическото си доверие от управляващите под доволния и безкритичен поглед на опозицията, предимно в лицето на БСП. И всички се радваха, защото по това време врагът беше ГЕРБ, докато някои от самото начало предупреждавахме, че президентският мундир на Радев очевидно му е тесен и че иска пряко участие в изпълнителната власт.

Силен, бих казал решаващ тласък в утвърждаването на президента като неформален център на политическа власт, бяха събитията от юни 2020 година,

началото на протестите и вдигнатият юмрук на Радев.

И така държавният глава удобно превърна един граждански протест в своя кауза и линия на поведение.  Случилото се по-късно е достатъчно известно, достатъчно коментирано и достатъчно жалко, за да го напомням в детайли. Само да кажа, че:

–тези, които изхвърляха риба, палиха бали слама, носеха ковчези и издигаха бесилки и тълпата, която ги следваше, знаеха да рушат властта, но се оказа, че не знаят какво да правят с нея, когато я получат. Както се видя накрая, по тази причина отидоха по дяволите над 2 години 4 извънредни избори и маса ненужно изхарчени пари.

–истеричното заклеймяване на една политическа партия, при това най-голямата, доведе до почти фатална политическа слепота, която утвърди Радев като политически партньор и алтернатива.

–Правилото „врагът на моя враг е мой приятел“ е не само неморално, но и дълбоко невярно. Врагът на твоя враг винаги може да се превърне и в твой враг и градската либерална общност го изпита на гърба си.

Трудно можеше да се намери по-добра политическа хранителна среда за утвърждаването на Радев като непредвиден по конституция, но реален център на власт. А една от най-големите грешки на опозицията, вкл. и тогавашните министри-бодряци Кирил Петков и Асен Василев беше да градят своето политическо кредо на база на омразата и отрицанието към политическия опонент.

Радев срещу всички, или популизмът в действие

През последните години наистина минахме през серия политически парадокси. От твърдението, че Радев е обединител, защото юмрукът му обединил всички срещу ГЕРБ, до Радев разединителят, защото се скара с всички партии и доведе до създаването на правителство…

Е, президентът прави точно това, за което писах по-горе. Намира си противници за да се бори с тях. И това непрекъснато го държи в центъра на общественото внимание. Въпросът е защо го прави при все, че отговорът е очевиден. Тук трябва да се кажат няколко неща.

Първо – Румен Радев безусловно ще иска да остане в политиката и то там, където е реалната власт – в парламента и по възможност в изпълнителната власт. Но никога не съм споделял нескончаемите прогнози, че има-няма през няколко месеца ще прави свой политически проект. Няма как настоящият президент да повтори грешките на своите предшественици и да не знае техния тъжен финал. А ако не знае, проф. Александър Маринов пръв ще му го каже.

Далеч по-вероятно е това, което става в момента.

Радев има всичко, от което се нуждае за партийна кариера

При това осигурено му от парите на данъкоплатците. Той има едноличната власт на „Дондуков“ 2 с всички произтичащи от това привилегии, има право да говори каквото му хрумне без да носи отговорност, да критикува, да плете политически интриги, да прави изказвания по медиите, да обикаля страната – от Шипка до Петрова нива, да приема медалисти от олимпиади, да се среща с асоциации и сдружения и всичко това на държавна издръжка и под конституционна защита. Следователно, ако има идея за свой политически проект (а той има) е нелепо да се отказва от правата и възможностите, които му дава институцията.

По този начин Радев изпълнява друга важна част от стратегията си – да се позиционира в обществото като „спасителят“ и „човекът от народа“.

Забележете – Радев критикува не всички, а само управляващите,

въпреки, че е в открит конфликт с БСП. Защото и студент по политология ще ви каже, че изворът на недоволството винаги са тези, които са на власт. А недоволството към управляващите по дефиниция се пренася в надежда към критикуващите.

Тук стигаме до следващия важен елемент от наистина добре премислената стратегия на екипа на Радев – за електоралната подкрепа. Колегите политолози и социолози вероятно биха нарисували по-точна картина на базата на данни от изследвания. Но и от птичи поглед се виждат няколко неща.

„Народното движение“ за защита на 3 март и „българщината“ е ярък пример за популизма, на който се гради неговото публично поведение, а „Каквото каже народът“ вече има своя Робин Худ. Някои го подозират в създаването на ново ОФ. Разбирам ги, но не е точно.

Президентът търси своето утвърждаване през оставащите му години на „Дондуков“ като алтернатива на всичко, от което са недоволни хората. А те са недоволни почти от всичко. Но тъй като не може и няма как да даде рецепта за решаване на най-важните проблеми на обществото – образование, здравеопазване и социални проблеми и защита, неговите единствени изяви са на полето на патриотизма и национализма, русофилството, отношението му към войната в Украйна и донякъде твърдата му позиция за Македония. Забелязахте ли, че дори като пръв борец против корупцията Радев не извади своя проект за конституционни промени, а критикува сегашните, просто защото трябва да се критикува и това носи дивиденти? А да сте чули Радев да заема ясна позиция по Истанбулската конвенция и правата на транссексуалните? Не, защото темата е обтекаема и е в противоречие на „мъжкарския“ патриотизъм на социалните групи, към които се е прицелил. А сега мълчи и по повод завръщането на Васил Божков в България.

Всъщност Радев вместо с поведението си да омекотява

противоречията и разделението в обществото,

черпи сили от тях.

Например – в парламента мнозинството от партиите одобряват предоставянето на военна помощ за Украйна, докато мнозинството от българите са против това. Същата работа е и с Трети март – една нелепа тема, която възторжените ентусиасти от ПП заради своята неопитност внесоха като част от конституционните промени в най-неподходящия момент.

Тук идва времето за третия стълб от анализа – за взаимодействието или по-точно конкуренцията с левите и популистки партии. И БСП, и „Възраждане“ са категорични противници както на помощта за Украйна, така и на приемането на еврото и по въпроса за промяната на националния и празник. И те, както и президентът са против всичко, което засяга Русия – от наказателните мерки до концесията на Росенец.

Да, обаче електоратът упорито не иска да припознае столетницата за защитник на подобни „ценности“, докато при „Възраждане“ въпросът е по-сложен. Техният електорат е изключително неустойчив и се захранва както от националистически настроени избиратели, така и от твърди противници на ГЕРБ, които в един момент напуснаха ПП, а преди това гласуваха за партията на Слави Трифонов.

На тези политически номади вече им трябва сигурна котва и с голяма доза сигурност ще я открият в лицето на Румен Радев. Въпреки, че рейтингът му пада, той все още е политикът с най-високо доверие.

Така достигаме до един съществен въпрос – гласувалите на парламентарните избори са около 40 на сто. Какво мислят останалите 60 и възможно ли е на едни бъдещи избори (да, след 3 години, но и предишните три минаха като миг), Радев да почерпи от този електорален резервоар? Напълно възможно от днешна гледна точка, където само броят на хората, направили си труда да отидат до урните, за да заявят  „не гласувам за никого“, стига за малка парламентарна група като наказателен вот срещу сегашните партии в търсене на алтернатива. А дали част от самите негласуващи

няма да припознаят един нов „бащица“ и „спасител на нацията“?

Три години са и много и малко време. Бойко Борисов стана кмет на София „избивайки рибата“ след 4 години като главен секретар на МВР и на крилете на медийната си популярност. Но той проби и като личност, и като партия заради категоричните си обещания да се пребори с престъпността. При сегашният президент „ветрилото“ е разтворено далеч повече – освен „мутри вън“ имате и русофилство, патриотизъм, миротворчество, национализъм… Не знам защо Радев да не събере солидна подкрепа при едни парламентарни избори след 10 години, преминали под знамето на „народен защитник“ в една обезверена, безпътна, консервативна, разединена почти по всички теми балканска страна, без национален идеал и политически морал.

Мислите, че е невъзможно ли? Е, и аз не допусках, че в един кризисен следковиден период избирателят ще направи ИТН първа политическа сила и ще гласува Слави Трифонов и Тошко Йорданов да ни изведат към проспериращото европейско бъдеще, но се случи.

Какво пречи на същият този избирател да гласува за едно народно движение „Трети март“, оглавено от Радев след 3 години с надеждата за поредния „бащица-спасител“? В този смисъл аз очаквам до края на мандата си президентът да продължи конфронтационната си линия спрямо партиите, да прегръща всяка битова, патриотарска и популистична идея, да продължи да изповядва пропутински позиции и да налага с всички възможни средства, дадени му по Конституция собствените си позиции.

Вместо заключение: Ако си спомняте, съвсем неотдавна Радев назначи при себе си половината от последното си служебно правителство. Тогава писах, че очевидно прави „кабинет в сянка“.

Това поведение на държавния глава, както отказът му да подпише освобождаването на главния секретар на МВР и влиянието му върху службите недвусмислено говорят, че се готви за бъдещо управление. За същото говори и опитът му чрез свои кандидати за кметове да влезе и в местната власт. И една нестабилна политическа среда у нас, каквато се очертава след изборите в края на октомври само би му помогнала.