Евгени Петров

След изборите партиите в България са изправени ред почти неразрешима дилема – как хем да има стабилно правителство в условията на зима, няколко кризи и война близо до границите ни, хем от това да не пострада тяхното партийно достойнство и да не загубят електорат. За нищо друго не става дума.

В тази завързана ситуация ГЕРБ трябваше да предлагат решения първи – и те предложиха независима контактна група за преговори и компромиси на ръба на политическото си оцеляване. При това без условия и с уговорката, че с „Възраждане“ няма как да управляват.

Останалите партии без ДПС и „Български възход“ /БВ/ на Стефан Янев отговориха с твърдо „не“ на коалиция с мандатоносителя, давайки си ясна сметка, че така ще подпомогнат ГЕРБ с цената на свои електорални загуби, които при „Демократична България“ /ДБ/ води почти до „зануляване“. Опитът за надлъгване с идеята на бившите управляващи да обвържат ГЕРБ и „Възраждане“ в една коалиция е меко казано наивен. И първокласник не би паднал в подобен несръчно поставен капан.

Седмица след изборите и при липса на друга алтернатива, тук-там започна да се споменава възможността за съставяне на правителство на малцинството между партията на Борисов, ДПС и БВ, която разполага със 115 места в парламента.

Това съвсем не е някаква самоубийствена идея, въпреки че би нанесла най-много поражения на ГЕРБ. Този политически мач вече беше игран през 2009 година, когато те получиха 117 депутатски места и Борисов пое управлението на страната с плаваща подкрепа в парламента и изкара почти пълен мандат, ако не бяха „февруарските бунтове“.

Тук е мястото да припомня следния факт. ГЕРБ съвсем не управлява за първи път с помощта на градската десница. Сега всички припомнят единствено управлението с Реформаторския блок /РБ/, с който бяха в официална коалиция при кабинета „Борисов 2“. За да управляват в малцинство през 2009 година ГЕРБ получиха подкрепата в парламента на Синята коалиция /СК/, предвестника на РБ. Тогава тя беше съставена след дълги пазарлъци и взаимни компромиси от ДСБ и СДС, а в парламента бяха и двамата лидери – Иван Костов и Мартин Димитров. И беше съвсем приемливо да подкрепят Борисов и политиките му.

Разбира се, има и разлики между 2009 и 2022 година. Тогава ГЕРБ можеше да си позволи да управлява сама, заради категоричния резултат а изборите / 117 места срещу само 40 на втория – БСП/. Сега малцинството ще бъде в коалиционен вариант. Далеч по-ниска е и избирателната активност. През 2009 година СК получава 285662 гласа и срещу тях само 15 депутата, докато сега при получени само 186511 гласа ДБ има 20 депутатски кресла.

При това положение възможно ли е в сегашната ситуация ПП и ДБ да подкрепят коалиция около ГЕРБ по политики?

Според мен точно в набелязването на общи или близки политики е идеята за преговори с посредниците. Защото едно е да се обявяваш по медиите за и против какво си, друго е официално подписано споразумение по основните приоритети на държавата. От отношението ни към войната в Украйна през приемането ни в еврозоната и Шенгенското пространство до философията на бюджета и социалните политики.

Обективно погледнато два са основните проблема, които трябва да се решат при едно правителство на малцинството – бюджета и онова, което се разбира под „съдебна реформа“ и борба с корупцията.

Особено при сметките за 2023 година между ГЕРБ и ПП има ясно очертана разлика, но както можа да се актуализира бюджета за тази година с почти пълно мнозинство, така и компромисен вариант за следващата година може да се намери. А в частта за размера на харчовете за социални политики – тук Борисов даде ясен знак, че ще бъдат взети под внимание.

Що се отнася до съдебната реформа – това е дълъг и сложен процес, който наистина изисква стабилно и монолитно мнозинство. Приемането на един преработен закон за КПКОНПИ е напълно възможно, стига да не се обвързва с конкретно име – това на Бойко Рашков. Другият препъникамък – възможността за разследване на главния прокурор – вероятно ще се премахне с очакваното становище на Венецианската комисия. Но това са само детайли, макар и важни по пътя към цялостна съдебна реформа.

Политиците ни не трябва да забравят и други неотложни дела, които ги чакат – избор на ВСС и Инспектората към него, смяна на съставите на няколко комисии и всички конституционни промени, които изискват дебати и постигане на съгласие поне на 160 народни представители. Чакат и законите, свързани с Плана за развитие и устойчивост.

Прекалено прибързано се казаха прекалено много „не“ в търсене на компромис за постигане на мнозинство и излъчване на правителство. И ако никой от досега дискутираните в обществото варианти не се приемат, в случая най-малко вероятният може да се окаже единствено възможен.

Въпросът колко ще издържи подобно правителство няма еднозначен отговор. Но ако политиците намерят общ език по основните проблеми от дневния ред на обществото можем да прескочим зимата. А от тогава до местния вот ни делят няколко месеца.