Трите „Н“ – незнание, носталгия и надежда подклаждат недоволството на миньори и енергетици

По-нескопосана, некадърна, самонадеяна и нелепа комуникация на управляващите с протестиращи не съм виждал от времето на Орешарски.

И по-голяма анти-ефективност само с няколко изречения – също.

Нали помните как премиерът Денков нарече миньорите и енергетиците „терористи“, изкара ги от обувките и след това трябваше да им се извинява. Първо с половин уста, после с цяла.

Друг един гений на добрата дума, Асен Василев пък заяви преди ден, че професията на миньорите била със  затихващи функции.

Една дочута реплика на Борисов днес при откриването на обновения стадион „Локомотив“ гласеше, че финансовият министър много ги е обидил с тия думи. Все едно, казва лидерът на ГЕРБ, аз да кажа, че Локомотив е със затихващи функции, а Ботев били добри…

А паническото обещание за 36 заплати, или около 150 000 лева на калпак си е отчайващо грешен ход в тежък цайтнот, който успя да ядоса не само протестиращите, но и половин България.

И така се стигна до нелепият парадокс, Денков, който не искаше да преговаря с терористи, сега иска, но „терористите“ не искат, въпреки, че блокадите се разрастват и не той на тях, а те на него събират пари за 36 заплати, за да си ходи.

Четвъртата простотия само в рамките на 2-3 дни беше твърдението на властта, че протестите имали политически корени, защото един от няколко хиляди бил кандидат-общински съветник от Стара Загора, а друг лидер на партия посетил протеста.

Ами това си е нещо обичайно, то сякаш Корнелия с козичката на кака Дора си беше чиста и дълбока грижа за хората. То, ако можеше един кандидат-съветник да вдигне тая маса хора, за министър ще го предложа.

Като е тръгнало с парадоксите – ето ви още един. По правило всичко, което се случва преди избори било предизборно. Но протестът на енергетици и миньори не е свързан с факта, че след по-малко от месец ще има избори, а с датата, на която плановете за  справедлив преход трябва да бъдат пратени до ЕК. А тази дата е посочена от Брюксел без да му пука кога са ни изборите след две отлагания, защото сме некадърни да си напишем домашното.

Ако все пак има някакъв предизборен нюанс в цялата работа, вярвайте ми, той е нищожен в сравнение с истериите от минали години. Но политически има и още как. Защото както във всяко министерство, така и в МС има политически кабинети и директорът на „Комуникации“ е член на политическия кабинет. И както той може да те издъни, никой друг не може.

Другият голям „клон“, който носи огромна вина за този комуникационен провал, довел до избухването на гнева на протестиращите в бранша са двата големи синдиката. Техните лидери могат да си гледат удобно физиономиите по телевизорите като фактор в тристранното партньорство, но се изсулват като мокра връв, когато трябва да поемат своята отговорност в деликатния и очевидно болезнен процес по т.нар. „справедлив преход“.  Те не се постараха да обяснят на  работниците, макар и без детайли, неизбежната логика на промяната и че когато „светът е тръгнал да си си събува потурите“ /по Хайтов/ не можеш да останеш на кюмюр. Двата синдиката се опитват да се правят на посредници, на сини каски, но забравят, че посредникът винаги е независим и неутрален, а те са лидери на една от страните. Затова и резултатът от тяхната „дейност“ е толкова ефективен, колкото и на Каракачанов, който се яви в МС с нахлупена синя каска.

За финал – нещо по-принципно. В главите на протестиращите цари една огромна каша, която наричам „Трите „Н“ – неразбиране, носталгия и надежда“. Неразбиране, че новите технологии и поредната индустриална революция не могат да търпят стари и неефективни производства, носталгията на посткомунистическия човек /по Костов/ по миналото, изразена в една реплика: „Това са го строили бащите и дедите ни и искаме да го оставим на децата си“ и надеждата, че всичко ще продължи по старо му.

Трябва да разберем, че всяко нещо с времето си. Бащите и дедите ви са строили и „Кремиковци“, също гордост на социализма, също даваше работа на хиляди работници и също беше губещо и брутално тровеше София, а тежката ни индустрия уж загиваше. И комбинатът, символ на българо-съветската дружба си отиде, и драмата с безработицата се оказа преувеличена, и корупционни схеми имаше и накрая всичко си дойде на мястото.

Така ще си отидат и Мариците, от само себе си, защото токът им ще стане прекалено скъп, а аз нямам намерение да им плащам високите работни заплати, както плащам спонсорираното парно на софиянци от джоба си. Но тогава нямаше планове за плавен преход, имаше Прамод Митал, нямаше по 36 заплати компенсации, нямаше стратегии за преквалификации, рекултивации и тути-кванти. Сега има, колкото и нескопосан да е целият процес.

Изводът ми е, че правителството знае какво трябва да стане, но не знае как да го направи и не знае как да го обясни. Което значи, че нищо не знае.