Защо ПП-ДБ приех риска от тежки политически щети, за да приемат конституционните промени, но сега, когато става дума за бъдещето на цялата страна, поставят ултиматуми и всевъзможни изисквания пред първата политическа сила?

Политическата среда у нас вместо да се подобрява, се сговнява все повече въпреки продължаващата до ръба на самоунищожението на парламентарната демокрация.

Вместо нормални избори – масови фалшификации (дали е така), вместо преговори – ултиматуми, вместо мостове – дълбоки червени ровове…

Повод за тези редове ми дава едно интервю на Емил Димитров – Ревизоро по БНТ. Той каза на глас онова, което мнозина (далеч не всички, но и далеч не само герберите) биха одобрили – връщането на Борисов начело на изпълнителната власт. Човекът е речеват, сладкодумен, аргументиран и необременен от зависимости и заяви, че лидерът на ГЕРБ е най-опитният и най-подготвеният да поеме властта в кризисна ситуация. Съгласен съм с него без капка политическа ангажираност и симпатии и с пълното съзнание, че едва ли ще се получи. Ако обаче се приобщя към общия партиен хор от заклинания, че се водят само от интересите на хората и държавата, това е правилният ход и решение, колкото и на някои да не им се вижда абсурдно. Останалото е лицемерие и политическа партизанщина. Да, нечий имидж ще пострада, но точно толкова голям е и рискът да поемеш управлението при тая разбита политкаруца, дърпана от орел, рак и щука. Освен това, кой по дяволите ви е излъгал, че можете с години наред да вкарвате държавата в блатото и накрая се надявате да намерите такова решение, че да излезете от него сухи и чистички като младенци? Не ви ли мина през ума, че рано, или късно, грешките се плащат, а цената в политиката е тъкмо тази – загуба на електорат и по-ниски изборни резултати. Забравихте ли, че оценката за политиците се дава именно на избори?

Тъкмо в този смисъл – за изборите и отношението към първата политическа сила ми е думата. Ние сякаш свикнахме ГЕРБ да печели и вече го приемаме като обичайното сутрешно кафе. Чакайте бе, хора, не може с лека ръка да се сатанизира, клеймосва и отрича човек, който е управлявал последоветелно три мандата, най-много от всички министър-председатели от Освобождението насам, неговата партия печели избори след избори с 2-3 изключения от близо 20 години насам, а последните – с видима разлика. Дали Борисов е правил грешки – о, да. Пfнякога драматични (Цецка Цачева ипоследвалата принудителна оставка). И неведнъж съм го критикувал. Дали е крал или вършил престъпления – не знам, ще знам ако и когато го осъдят. Но когато в национален ефир една активистка с комсомолски плам и реторика ми казва, че се е срамувала по света от такъв премиер, удобно забравяйки, че тази партия и премиер проведоха едно забележително председателство на ЕС, спряха мигрантската криза, организираха среща на Ердоган с европейските лидери, превърнаха се в основен фактор на Балканите и ни докараха до еврозоната и Банковия съюз, мога само да си представям степента на омразата, властолюбието и политическия егоизъм, които витаят в главите на „основния опонент“.

Та както казва Ревизоро, Борисов е най-опитният, най-подготвеният, с най-силния политически нюх и освен това е цар на плаващите мнозинства. Между другото самият Борисов веднъж каза нещо много важно за характера си: „Който иска да ме победи, трябва да ме прегърне“. Близо 25 години го наблюдавам и това е една от най-важните истини, които съм чувал от него. Манталитетът на неговите най-нови противници обаче не стига, за да го разбере, той стига до съдене, арести, затвори и изчегъртване… И не зная дали ви е направило впечатление, но докато през 2021-ва, 22-ра и малко през 23-та година се говореше под път и над път за проблемите през последните 10 години и завещаното от „модела Борисов“, сега вече всички говорят за небивалата политическа криза и блокаж на държавата и институциите през последните четири. Какво ви говори това?

Изобщо, ако ПП-ДБ се опитат да направят една обективна равносметка на последните години ще осъзнаят какво се случи. Заради пустата конституционна реформа направиха „сглобката“, приеха Пеевски за равноправен партньор и КС ги отряза. В резултат – загубиха катастрофално изборите. Тоест – изядоха солта, отнесоха боя и накрая им взеха и жълтиците.

Но да се върнем на Борисов. Той не просто печели избори след избори, вече го прави с впечатляваща разлика. Независимо от ниската избирателна активност и „откритието“, че не можел да управлява сам. Ами не може, от 2000-та година сме в условията на коалиционно управление и това е тенденция в цяла Европа, какво точно ви учудва? И както неведнъж съм напомнял, отговорността за постигане на мнозинство, а оттам и на правителство не е само на първия, а и на онези, които имат близка програма и приоритети, близки до тази на победителите, но саботират умишлено едно стабилно управление с детински претенции от  типа: „ту му млякото горещо, ту пък друго нещо“. И особено външнополитическите общи цели, особено важно в тази нестабилна и изнервена геополитическа среда. Последен пример – уллиматуми, декларации и условия, че ако вие така, ние пък инак… И без риск от грешка първият скандал ще се разрази при избора на председател на НС.

Тук се сещам за един призив на проф. Светослав Малинов, победителите да уважават опонента си и евентуален бъдещ партньор и техните избиратели. Напълно съм съгласен и затова го съветвам да го каже и на коалицията, на която симпатизира като член на ДСБ. Те имат десетократно по-голяма нужда да осъзнаят, че трябва да уважават победителите както и техните членове и симпатизанти след толкова много победи и спечелили с такава разлика. И когато професори и доценти твърдят, че топката (отговорността) е в победителите, нямат никакво право да им налагат ултимативно начина, по който ще организират това управление. Историята с равноотдалеченияя премиер, който да си избере равноотдалечено правителство е достатъчно нелепа и беше подиграна и от политици, и от политолози, и от политически анализатори. Още повече, че Борисов предлага не някакъв експеримент с неизвестен, но рисков край, а точно обратното – класическата схема за парламентарните демокрации в Европа като най-сигурният начин, особено в криза, за излизане от безвремието.

Като дългогодишен планинар ще ви го обясня така: ако целта е да стигнете до върха (стабилно правителство с възможно по-дълъг живот), но сте объркани, в лоша форма и недобре ориентирани, коя пътека ще изберете  – рисковата, почти неизползваната и осеяна с всякакви препятствия и неизвестни, или основната, утъпкана пътека с добра маркировка? Освен това ми се струва, че трябва да сложим край на експериментите – като се започне от сглобката, мине се през „иновативната“ идея президентът да задържи мандата 3 месеца и се стигне до неизвестен премиер с неизвестно правителство, само да не са от ГЕЕРБ, но Борисов да носи най-голямата отговорност, защото имал най-много депутати… А ключа от квартирата където са парите да искате?

Но да се върнем на почти невъзможният вариант „Борисов – премиер и политически кабинет, доминиран от ГЕРБ“. Проблемът, както ни внушават не е толкова в общите политики, а в тоталната липса на доверие. Всъщност основната причина е нараненото его, горделивостта и високата цена, която либералният вектор ще трябва да плати при подобно развитие. Както казваше Христо Иванов „ще се занулим, ако приемем Борисов и коалиция“. Ами приехте я и пострадахте но не се занулихте. И ГЕРБ пострадаха. Но някой да ми обясни но каква логика приехте риска от сериозни щети, работейки с ГЕРБ и Пеевски за да можете да прокарате едни (скапани) конституционни промени, а сега не искате да приемете риска да приемете коалиционно управление за да се измъкне цяла  държава от безвремието?

Да, тежко е, когато си се заканвал най-свирепо на опонента си, когато си построил цялата си политическа конструкция върху омразата и агресията, но както писах по-горе, всеки си плаща цената. Но пък и не е невъзможно. Не беше отдавна, когато Атанас Атанасов твърдеше, че Борисов не само на бял кон, и на магаре няма да се върне, но договори подкрепата му за евентуален председател на НС. А като се замисли човек, то Христос влезе в Йерусалим на осле, но да не прекаляваме.

Казано е – неволята учи. Тя иска тежки компромиси и изрязване на тумора на егоистичната комплексарщина. Не от вчера се споменава за необходимостта от твърда ръка в смисъла на решителност и ясен хоризонт на действие. В този смисъл – опитайте се да си представите политическите лидери на водещите партии в момента и обективно, без партийни симпатии и обремененост преценете кой отговаря на този профил.

Да, неволята учи. Тук си припомням поне няколко филма, в които при безизходица, или при крайна нужда (в каквато ситуация сме в момента), институциите вадят някой особено неприемлив за тях, но който може да свърши работа и да разреши проблема. Най-често – пенсионирано ченге, тюлен, рейнджър, майстор-касоразбивач, който да отвори суперсложен сейф, или низвергнат известен учен, който да събере екип и да спаси планетата от унищожение, примерно. Ако не ви харесва този пример – навремето Горбачов реабилитира дисидента Сахаров да спасява каквото може след Чернобил. Та Борисов, колкото и да е неприемлив за някои, каквито и грехове на мафиот да му приписват, в най-голяма степен може да оправи кашата, която настъпи от прекалено тъпите опити за промяна. С  цялата тежест да се провали от рисковете и проблемите, с които ще се сблъска, поемайки отговорността. Ако не успее – ще загуби следващите избори. Просто е.

Трезвата ми оценка е, че шансът да оглави четвърти кабинет е нищожен, но нима още по-малък не беше месец преди да се направи сглобката, че ще управляват (почти) заедно? Прогнозата ми е, че все-пак правителство ще има, ще се намери общоприемлив премиер, но с министри – политически лица. Или пък кабинет на малцинството, който обаче поставям на второ място като вероятност. За „феномена“ Пеевски дума няма да кажа, безсмислено е. ПП-ДБ май не случиха на пиари, но самите те станаха превъзходен ПР на Пеевски.

Уви, хапът, колкото и да е горчив, трябва да се преглътне, защото лекува. А и грешките трябва да се плащат.