Политиците не си дават сметка колко са близо до катастрофа на държавността О Борисов стои между президентските амбиции и властта

Евгени Петров

Два фактора след изборите подклаждат моя мрачен песимизъм. Първият е общия също толкова мрачен фон в обществото след поредица от провали и 4-годишна политическа криза. Вторият е съвсем конкретен, но също глобалени не по-малко опасен. Казва се Румен Радев. Ще започна с настроенията в обществото.

Има моменти в живота на човек, група хора, или цяла държава, когато изправени пред тежък, драматичен проблем, или опасност се питаме: „Как по дяволите стигнахме дотук“?

Без излишен драматизъм мисля, че сегашната обществено-политическа обстановка у нас е точно такава – на усещане за безпътица, глуха неизвестност и демотивираща апатия.

През последните 30-тина години драматични моменти в обществото ни е имало не един. Достатъчно е да си  спомним силовите групировки и господството на мутрите, свръхинфлацията, рязкото обедняване. Но е имало и оптимизъм, че това са „грешки на растежа“ по пътя на демокрацията, че влезем ли в Европа ще станем други хора, че животът ни ще се подобри значително и това ни крепеше.

Трябва да си дадем сметка, че последните 4 години на криза и застой всъщност са близо половината /!/ от сякаш вечното управление на Борисов и ГЕРБ и сякаш задраскаха, унищожиха този малко останал оптимизъм, извикаха наново и умножиха острите конфликти в обществото, а т.нар. „политическа класа“ беше безпомощна да се справи, затънала в блатото на грижата за собственото си оцеляване.

Усещането за фатална безизходица сега се подклажда именно от тези 5 или 6 предсрочни парламентарни избора и всеки път песимизмът нарастваше. Но сега той и стигна критични точки заради провалилия се опит за стабилизиране на държавата чрез „сглобката“, направена с немислими компромиси. Хората просто се питат: „След  като и сега не успяха, какво повече може да се направи“?

Предполагам подобни мисли и усещания са обхванали повечето политически коментатори и анализатори, които след обявяване на изборните резултати са единодушни, че този път редовно правителство трябва да има независимо от цената, която партиите трябва да платят. Всеки следващи предсрочни избори могат да предизвикат избирателна активност на нивото на абсурда, делегитимация на институциите, които в момента са напълно демотивирани заради продължилата с години неизвестност и безконтролност. Заедно с това вече избуяха всякакви лумпенизирани групи хора, пробили дори в Народното събрание, а прогнозата е, че при тази ниска избирателна активност ще става и още по-лошо.

Дотук мотивирах първата и по-обща глобална причина от необходимостта час по-скоро да бъде съставено редовно правителство, подкрепено от отчетливо парламентарно общество. Но в политически план има още една, не по-малко мотивираща парламентарните партии да постигнат съгласие за поне двегодишно  стабилизиращо държавата институциите управление.

Спомняте ли си за каква опасност се заговори след вторите неуспешни предсрочни избори, последвал редовния вот от април 2021 година? Да, за възможния път към президентска република, силно подклаждана от поведението  на президента Радев с неприкритите му властови амбиции и ориентацията му на изток.

Учудващо е, че сега за тази опасност се говори епизодично, тук-там и самото й споменаване е по-скоро протоколно. Заедно с тази възможност за смяна на формата на управление непрекъснато се говореше за проекта „Радев“, за бъдещата президентска партия, която би се наредила в челото на парламентарния ни живот и дейност.

Тъкмо опасността от появата на нов политически проект беше един от необявените мотиви за орязване на правомощията на президента с промените в конституцията. Обявените ги знаем. Но от това Радев не стана по-слаб, напротив! Да, той вече не може да назначава правителство и еднолично да го ръководи, но трупа политически точки от взаимните партийни обвинения чии е служебният премиер и кабинет и колко зле работи и има пълната свобода да ги критикува тежко.

Всякаква мисъл за нови предсрочни избори, още безпътица и партийна безпомощност, лутане без посока и институционален разпад работят изцяло в полза на президентската партия, която да напомня си има и име и регистрация – „Трети  март“. И напълно можете да вярвате на експертите, особено на социолозите, които разполагат и с конкретни данни, че един подобен проект, излязъл на терен, ще помете останалите партии и ще се превърне във водеща политическа сила. Излишно е да се мотивирам – Радев е реалният център на леви, популистки, патриотични, носталгични, дори лумпенизирани среди, чиито кълнове вече избуяха, той е авторитетен, умерен, балансиран, образован с вече 10-годишен  опит в политиката и ще „събуди“ голяма част от армията на негласуващите. Не толкова, защото го харесват, колкото от необходимост – заради провала на останалите. А появата на подобна партия из основи ще промени политическия пейзаж у нас и ще предизвика преориентация на стотици хиляди гласоподаватели. Какво ще последва по-нататък – не зная. Зная, че апетитът идва с яденето.

И още нещо – нашите политици са големи късметлии, че мандатът на Радев не изтича сега, при тези обществени настроения, или след 6 месеца примерно, когато президентът спокойно може да остави  на Илияна Йотова да доизкара мандата, жертвено мотивирайки се с необходимостта от спешно спасяване на нацията. И можете да се обзаложите, че страшно много хора ще му повярват къде от безизходица, къде от традиционната вяра в месията, който ще ни оправи, или пък просто по вътрешни убеждения. И най-вече, „само да не са ония, досегашните крадци и мафиоти“ и т.н.

Освен това, ако отидем отново на избори през септември, Радев може да реши, че моментът е назрял, знае ли човек?

Ето защо твърдя без капка драматизъм, че ножът е опрял до кокала, че моментът е исторически и от това как ще постъпят политиците зависи бъдещето на страната и нейната геополитическа ориентация за десетилетие напред, а може би и за по-дълго.

Що се отнася до ГЕРБ – безспорно от тях зависи най-много и не завиждам на Борисов, който ще трябва да разчита на разум и ако щете чувство за самосъхранение от останалите политически играчи. Без преувеличение може да се каже, че на практика той стои между властта и Радев и отговорността му е огромна. Но продължавам да твърдя, че трябва да предложи кабинет с политически фигури и ясна отговорност. Всякакви лиготии от типа експертно, програмно, надпартийно правителство ще задълбочи кризата, защото нито ще има смелостта, нито отговорността, нито мотивацията за някакви дългосрочни и ключови реформи в жизненоважни сектори. А и няма да промени на практика нищо – светци и ангели небесни да се назначат за министри, отново цялото управление ще се приема като управление на ГЕРБ, зад което отново и отново ще наднича Борисов.

Такива правителства у нас се правят по-скоро като компромис спрямо непримирими политически врагове, които поставят партийните си и личностни интереси над националните. Казваме му „политическа партизанщина и егоизъм“. Е, сега най-малко е време за това. Просто са длъжни да се съобразят с „волята на суверена“ , както всеки път ни уверяват лицемерно в условията на тежка политическа и ценностна криза и да си поемат отговорността едните като управляващи, а другите – като опозиция.

Моята прогноза е, че кабинет и управление ще има. Дано само и при мен желаното да не е взело превес над действителното.